Мозъкът и червото

Откъс със съкращения от книгата „Черво с чар“ (2014)
Автор – Джулия Ендерс


Мозъкът и червото

Даниел Уолпърт е многократно награждаван невролог, учен, чиято теза гласи: единствената причина за съществуването на мозъка е движението. Движението е най-изумителното нещо, което ние, живите същества, някога сме постигали. Няма никаква друга причина да имаме мускули, никаква друга причина да имаме нерви на тези мускули и най-вероятно – никаква друга причина да имаме мозък. Всичко, което някога е променяло човешката история, е било възможно само защото сме можели да се движим. Движение е не само тичането и хвърлянето на топка, движение е изражението на лицето, артикулирането на думи или осъществяването на планове. Мозъкът ни координира своите сетива и трупа опит, за да предизвика движения. Движение на устата, на ръцете, движение на хиляди километри или движение на няколко милиметра. Понякога можем да въздействаме на околния свят и като потиснем движението. Но ако сме дърво и нямаме избор между двете възможности, тогава, разбира се, не ни е необходим мозък. (…)

Ние, хората, сме много горди с изключително комплексния си мозък. Мисленето върху конституцията, философията, физиката или религията е върховно постижение и предизвиква множество премислени движения. Впечатляващо е, че мозъкът ни може да постигне всичко това. С времето обаче възхищението ни прегрява. Натъпкваме в главата си целия си житейски опит: благополучие, радост и задоволство – и всичко това го мислим в мозъка. При несигурност, страх или депресия се тревожим, че компютърът в главите ни се е счупил. Философстването и изучаването на физиката са и си остават работа на мозъка. Но нашият Аз е много повече от това.

На този урок ни учи червото. Днес в науката именно този орган е обект на преосмисляне и започваме внимателно да се питаме за абсолютната ръководна роля на мозъка. Червото не само има незнайно количество нерви, но и – в сравнение с останалите части от тялото – незнайни по вид нерви. То притежава цяла армада от различни сигнални вещества, от изолиращи материали за нервите и механизми за свързване. Има само един друг орган, който може да се похвали с такова разнообразие – мозъкът. Ето защо нервната мрежа на червото се нарича и „чревен мозък“ – тя е също толкова голяма и химически сложна. (…)

Ние, хората, всъщност знаем една истина още от праисторически времена, истина, която изследванията бавно откриват: усещането в корема има голям дял в начина, по който се чувстваме. Много ни е „спечено“ или „пълним гащите“, когато ни е страх. „Преглъщаме разочарованието си“, трябва първо да „смелим“ поражението си, злобният коментар оставя „горчив вкус“. Влюбени ли сме, имаме „пеперудки в корема“. Нашият Аз се състои от глава и корем – и вече не само на равнището на езика, а все по-често и в лабораторията. (…)

Сигнали от червото стигат до различни области на мозъка, но не във всички. Места, до които все пак могат да стигнат, са например инсулата, лимбичната система, префронталната кора, амигдалата, хипокампусът (амонов рог) или например предният сингуларен кортекс. Невролозите биха извикали от болка, ако грубо резюмирам сферите на компетентност на тези области така: Аз-чувство, обработване на емоциите, морал, изпитване на страх, памет и мотивация. Това не означава, че нашето черво управлява моралните ни понятия, а че му се отваря възможност да оказва влияние върху тях. В лабораторията опитите трябва да се правят предпазливо, стъпка по стъпка, за да бъдат точно проверени такива възможности. (…)

Блуждаещият нерв (nervus vagus) е най-важният и най-бързият път от червото към мозъка. Минава през диафрагмата, между дробовете и сърцето, нагоре по хранопровода, през гърлото и стига до мозъка. При опит върху хора е установено, че когато нервът се стимулира с определени честоти, тестваните лица може да се чувстват добре или да изпитват страх. (…)

Мозъкът има нужда от тази информация, за да добие представа какво се случва в тялото. Защото той е изолиран и пазен като никой друг орган в тялото ни. Намира се в костен череп, обгърнат е от дебела мозъчна обвивка и филтрира отново всяка капчица кръв, преди да й позволи да премине през мозъчните зони. Червото, от друга страна, се намира насред навалицата и суматохата. То познава всички молекули от последното ни ядене, любопитно хваща размотаващите се в кръвта хормони, пита имунните клетки как е минал денят им или съсредоточено подслушва бръмченето на чревните ни бактерии. Може да разкаже на мозъка за нас неща, за които той дори и не подозира.

Цялата тази информация червото събира не само с помощта на забележителната си нервна система, но и благодарение на голямата си повърхност. Това го прави най-големия сензорен орган на тялото. Очи, уши, нос или кожа са нищо в сравнение с него. Тяхната информация се озовава в съзнанието и се използва, за да реагираме на околната среда. Ето защо би могло да се каже, че те са помощници при паркирането, когато става дума за живота ни. В сравнение с тях червото е една огромна матрица – то усеща нашия вътрешен живот и работи за подсъзнанието.

Съвместната дейност на червото и мозъка започва още в началото на живота ни. Заедно те скицират голяма част от нашия първоначален чувствен свят като кърмачета. Обичаме уютната ситост, гневим се от глад и се мъчим, хленчейки, от подути коремчета. (…) Когато пораснем, опознаваме света все повече и повече с всичките си сетива. Вече не плачем с цяло гърло, когато в ресторанта яденето е безвкусно. Връзката от червото до мозъка обаче не изчезва, а видимо се усъвършенства. Едно черво, което не се чувства добре, може по-деликатно да ни потисне, а едно здраво, добре нахранено черво – дискретно да подобри настроението ни.

Първото научно изследване за въздействието на грижата за червата върху здрави човешки мозъци е публикувано през 2013 г. (…) Резултатите изненадали научния свят. След четириседмично приемане на микс от определени бактерии някои мозъчни ареали били видимо променени, сред тях най-вече областите, обработващи емоции и болка.

За раздразнени черва, стрес и депресии

Не всяко несдъвкано грахче се бърка в работата на мозъка. Здравото черво не отпраща малките, неважни храносмилателни сигнали през блуждаещия нерв към мозъка, а ги обработва в своя собствен мозък – именно затова го и има. Ако все пак нещо му се стори важно, може да включи и мозъка. Мозъкът също не препраща веднага всяка информация към съзнанието. Когато блуждаещият нерв иска да докара информация до най-важните места в главата, той трябва, така да се каже, да мине през портиера на мозъка. Това е таламусът.

Едно несдъвкано грахче няма шанс да мине през прага на червото и мозъка. При други дразнители обаче картинката е съвсем различна. Съобщения от корема се озовават в главата, където например информират „центъра за повръщане“ за впечатляващо високо съдържание на алкохол, докладват на „центъра на болката“ за силни газове или съобщават на референта „неразположение“ за появата на лоши причинители на болести. (…)

При синдрома на раздразненото черво често се усеща дискомфортен натиск или бълбукане в корема с тенденция към диария или запек. Средностатистически засегнатите страдат по-често и от състояния на тревожност или депресии. (…) Подобни състояния за продължителен период могат да бъдат причинени от упорити миниатюрни (микро-) възпаления, лоша чревна флора или неоткрита непоносимост към храна. Въпреки резултатите от съвременните научни изследвания някои лекари все още гледат на пациентите с раздразнени черва като на хипохондрици или симуланти – защото при преглед не се откриват видими поражения в червото.

В момента има малко, но за сметка на това много добри изследователски екипи, които проучват начините за укрепване на праговете на червото и мозъка. Това е от значение не само за пациенти с чревни проблеми, а за всички хора. Стресът вероятно е един от най-важните дразнители, които мозъкът и червото обсъждат помежду си. Ако нашият мозък усеща, че проблемът е голям (притеснение от недостиг на време или гняв), той иска да го реши. Затова му трябва енергия. И я взима назаем най-вече от червото. Чрез така наречените симпатични нервни влакна червото разбира, че точно тук е създадена аварийна ситуация и че по изключение трябва да се подчини. Колегиално то пести енергия при храносмилане, продуцира по-малко слузести вещества и намалява собствената си кръвна циркулация.

Тази система обаче не е създадена за продължително използване. Ако мозъкът постоянно обявява извънредни ситуации, значи, той се възползва от добродушието на червото. Когато това се случи, червото е принудено да изпрати и неприятни сигнали към мозъка – за да заяви, че така повече не може да продължава. Тогава е възможно да се чувстваме по-изтощени, да страдаме от липса на апетит, неразположеност или диария. Както при емоционалното повръщане в състояние на тревожност и в този случай червото остава без храна, за да се справи с извличането на енергия през мозъка. С тази разлика, че истинските стресови фази може да траят доста по-дълго. Продължителното използване на червото е твърде нездравословно за него. Липсата на циркулация и по-тънката слузеста защитна обвивка отслабват чревните стени. Вилнеещите там имунни клетки изхвърлят изключително много сигнални вещества, които правят чревния мозък все по-чувствителен и така първият праг бива понижен. Стресовите фази означават енергия, взета назаем. Затова не трябва да затъваме в прекалено големи дългове, а да се опитаме да се грижим възможно най-добре за своето домакинство.

Една от теориите на бактериолозите гласи: стресът е нехигиеничен. При променените условия на живот в червото оцеляват друг тип бактерии – не като тези от спокойните времена. Така да се каже, стресът променя климатичните условия в корема. Сурови момчета, които се справят чудесно с турбуленцията, се размножават изключително успешно – след края на работния ден те обаче не допринасят за най-доброто ни настроение. Ако тази теория е вярна, бихме се превърнали не само в жертви на чревните си бактерии и на тяхното въздействие върху цялото ни същество, а на практика в своеобразни „градинари на света“ в корема. Това също така би означавало, че червото е в състояние да поддържа лошото ни настроение дълго след като стресовият период е приключил.

Дотогава можем да използваме вече придобитите знания. Започваме от малките неща като всекидневното хранене, за което казваме: никакво натоварване и никакво бързане по време на ядене. Процесът на хранене трябва да е изолиран от стресови зони, без ругатни, без изречения като „Ще седиш на масата, докато не си изядеш всичко“, без постоянно сменяне на каналите на телевизора. Това важи най-вече за малките деца, при които чревният мозък се развива паралелно с главния мозък, но също и за възрастните – колкото по-рано се започне с това, толкова по-добре. Всеки стрес активира нерви, които пречат на храносмилането – по този начин не само извличаме по-малко енергия от храната, но ни трябва повече време да я смелим и така натоварваме червото. (…)

Добрите психотерапии функционират като лечебна гимнастика за нашите нерви. Те облекчават спазмите и ни предоставят здравословни двигателни алтернативи – на неврогенно равнище. Тъй като мозъчните нерви са по-сложни другарчета от мускулите, треньорът трябва да разполага с набор от по-щури упражнения. Хипнотерапевтите често работят с мисловни пътувания и със силата на въображението. Това се прави, за да се облекчат сигналите за болка и да се преработи възприемането на определени дразнения. Както при тренирането на мускулите определени нерви също могат да станат по-силни, когато ги използваме по-често. (…)

Всеки, който страда от състояния на тревожност или депресивни настроения, трябва да си припомни, че и един измъчен корем може да отприщи недобри чувства. Понякога и с пълно основание – след прекалено много стрес или заради неоткрита непоносимост към храни. Не трябва да търсим вината единствено в нашия мозък или в събития в живота ни, защото… ние сме повече от това.

Къде възниква Азът

Сръдливостта, радостта, несигурността, самочувствието или притеснителността не идват изолирано от главата. Ние сме хора с ръце и крака, полови органи, сърце, бели дробове и черво. Ментализацията на нашата наука дълго време ни оставяше слепи за факта, че нашият Аз е повече от мозъка. Изследването на червото в последно време допринесе за това философското твърдение „Мисля, следователно съществувам“ да бъде внимателно проверено.

Една от най-интересните области на мозъка, до която е възможно да стигне информация от червото, е инсулата. Инсулата е изследователският обект на един от най-блестящите умове на нашето време: Бъд Крейг. С нечовешко търпение повече от двайсет години той оцветяваше нерви и проследяваше техните пътища към мозъка. По едно време излезе от лабораторията си и изнесе едночасов доклад, в който изложи следната хипотеза: инсулата е мястото, където се създава нашият Аз.

Ето и първата част на хипотезата: Инсулата получава информация за чувства от цялото тяло. Всяка информация е като пиксел – от тези пиксели инсулата съставя цялостна картина. Тази картина е важна, тъй като представлява карта на чувствата. Ако в момента седим на стол и усещаме как задните ни части са прилепени към него, може би констатираме, че ни е студено или че сме гладни. Всичко това е равно на гладен мръзнещ човек, който седи на твърд стол. Цялостната картина на тези чувства не изглежда прекрасна, но не е и ужасна, по-скоро е горе-долу.

Втората част на хипотезата: Според Даниел Уолпърт задачата на нашия мозък е да поражда движение. Движенията имат за цел да предизвикат нещо. Чрез картата на инсулата мозъкът може да планира смислени движения. Ако Азът стои зъзнещ и гладен наоколо, то това е добра мотивация за други области в мозъка да променят нещо в ситуацията: въпросният Аз може да започне да трепери или да стане и да отиде до хладилника. Една от най-висшите цели на движенията е отново и отново да ни придвижат до здравословно равновесие – независимо дали ще е от студено към топло, от нещастие към щастие или от умора към будност.

Третата част на хипотезата: Мозъкът също е само един орган. Когато инсулата си направи картина на тялото, тази картина трябва да включи и бордовия компютър в главата. Тук има няколко забележителни области като например за социално съчувствие, морал, логика. На социалните области на мозъка може би не им харесва, когато човек се кара с партньора си, логическите пък със сигурност се отчайват от някой особено труден ребус. За да може инсулата да състави по-смислена картина на Аза, в нея се вливат възприятия от околната среда и минал опит. Тогава не забелязваме само студа, а чувстваме в контекст: „Странно, това усещане за студ. Нали все пак се намирам в отоплена стая. Хм. Вероятно се разболявам?“. Или пък: „Окей, може би трябва да спра да се размотавам гола из зимната градина при тези температури“. По този начин можем да реагираме по-комплексно на първоначалното усещане за студ в сравнение с други животни.

Колкото повече информации свързваме, толкова по-умни движения можем да извършваме. Вероятно има дори йерархия на органите. Това, което е особено важно за нашето здравословно равновесие, получава в инсулата повече права при взимането на решения. Поради своите разностранни квалификации мозъкът и червото със сигурност биха имали добри позиции – ако не и най-добрите.

И така, инсулата създава малка картина на цялото ни чувстващо тяло. Тази картина можем след това да обогатяваме с комплексния си мозък. Според Бъд Крейг на всеки четиресет секунди се създава по една такава скъпоструваща картина. Една след друга тези картини правят нещо като филм. Филмът на нашия Аз, нашият живот.

Със сигурност мозъкът управлява голяма част от всичко това, но не всичко. Не е лоша идеята леко да допълним Рене Декарт: „Чувствам, следователно мисля, значи съществувам“.

Top