Лекарят, неговият пациент и болестта

Извадки от книгата „Лекарят, неговият пациент и болестта“ (1964)
Автор Майкъл Балинт


ВЪВЕДЕНИЕ

„Години наред в Клиниката Тависток се организираха семинари за изучаване на психологичните аспекти на общата медицинска практика. На един от тях, първата избрана тема за дискусия беше най-често предписваните лекарства. В хода на дискусията – определено не за първи път в историята на медицината – установихме, че най-често използвания медикамент е самият лекар, т.е., че са важни не само шишенцето с лекарство или кутийката с хапчета, но и начинът, по който лекарят ги дава на пациента си – с други думи, цялата атмосфера, в която те се предписват.

По онова време това откритие ни изглеждаше много вдъхновяващо и всички ние се чувствахме много горди с него. В хода на семинара обаче, скоро се установи, че все още не е известна фармакологията на това важно лекарство. На езика на лекарите това означаваше, че в никой учебник няма никакво упътване за дозата, в която лекарят да предписва себе си, нито в каква форма, колко пъти дневно, терапевтичните и поддържащите дозировки и т.н. Още по-смущаваща е липсата на всякаква литература за възможните рискове при този вид лечение, за различните алергични реакции при отделни пациенти, които трябва да се следят внимателно или пък за нежеланите странични ефекти на медикамента.“ (…)

„Когато участниците в семинара осъзнаха това тревожно състояние на нещата, ние решихме незабавно, че една от целите, може би най-важната за нашето изследване, трябва да бъде разработката на тази нова фармакология.“ (…)

„Причината е само отчасти свързана с медицината. Голяма част от хората, особено вследствие на урбанизацията, загубиха корените си и предишните си връзки. Големите фамилии, с техните сложни и интимни вътрешни отношения, постепенно изчезват и индивидът става все по-уединен, дори самотен. Човек трудно може в случай на беда да се обърне към някого за съвет, но най-вече за утеха или дори само да се поразтовари. Все повече и повече е оставен на собствените си сили и възможности. Известно е, че при много хора, вероятно при всички, всеки умствен и емоционален стрес или пренапрежение се придружават от различни телесни усещания или са равнозначни с тях. В такова разстроено състояние, особено когато напрежението нараства, възможният и всъщност, често използван изход е човек да отиде и да се оплаче на лекаря. Съзнателно не уточних естеството на тези оплаквания, тъй като в тази начална фаза ние не знаем кое е по-важно – съдържанието на оплакванията или самият акт на оплакване. Тук, в тази начална, все още „неорганизирана“ фаза на болестта умението на лекаря „да предпише себе си“ е решаващо. По-нататък ще обсъдим нежеланите последици, които могат да се предизвикат от реакцията на лекаря към оплакванията на пациента.“ (…)

„Нашето начинание беше смесица от изследване и обучение. От самото начало аз си представях, че в психологичен план между пациента и общопрактикуващия лекар се случват много повече неща, отколкото се споменава в традиционните учебници.“ (…)

„Дори да е невъзможно да се посочи рационална терапия за дадена болест, ако е възможно да се опишат собствените за нея патологични процеси и да се даде обоснована диагноза, вече е направена една достойна за похвала спътка. Това е главната цел на тази книга: да се опишат определени процеси във взаимоотношенията лекар-пациент (нежеланите и излишни странични ефекти на лекарството „лекар“), които причиняват ненужно страдание, раздразнение и безплодни усилия, както на пациента, така и на лекаря. Тези процеси досега определено не са били напълно наблюдавани или ако са били наблюдавани, то значението им не е било оценявано адекватно.“ (…)

„В книгата са описани предимно онези простички и ежедневни случаи, които се наблюдават в кабинета на всеки лекар. Много се надявам, че четейки ги, лекарите ще се подсещат за един или друг добре познат случай от собствената си практика. Точно това беше нашата цел – да им помогнем да погледнат на ежедневната си дейност по нов начин и да видят множеството проблеми, които поради това, че медицината се опитва да ги игнорира, им създават твърде много допълнителна работа, а на пациентите – твърде много излишни неприятности и страдания.“


ОБЩИЯТ ПРОБЛЕМ

„Нашата първоначална теза, боя се, ще прозвучи твърде изненадващо за някои мои колеги. Ние смятаме, че някои хора, които по една или друга причина изпитват трудности да се справят с проблемите на своя живот, прибягват до болестта. Ако лекарят има възможността да ги срещне в първия стадий на тяхното разболяване, т.е. преди да се установят в една окончателно „организирана“ болест, той ще види, че тези пациенти, така да се каже, предлагат или представят различни болести и това продължава, докато между лекар и пациент не се установи споразумение, изразено в това, че и двамата приемат една от болестите за оправдана. При някои хора това „неорганизирано“ състояние трае кратко и те бързо започват да „организират“ болестта си; други изглежда се опитват да застинат в това състояние и макар частично да са организирали болестта си, продължават да предлагат нови и нови варианти на лекаря. За всеки индивид разнообразието в избора на болест се ограничава от неговата конституция (строеж, телосложение, организъм), възпитание, социална позиция, съзнавани и несъзнавани страхове, фантазии относно болестта и пр. Въпреки това, независимо от ограниченията, винаги има няколко предложения или възможности. Един от най-важните странични ефекти на лекарството „лекар“ – ако не и основният – е неговата реакция към предложенията на пациента.

В тази книга ще се опитам да проследя заобиколните пътища, по които се постига компромисно съгласие между лекаря и пациента, различните етапи на това развитие, многото предложения, контрапредложения, възможности и съответно тяхното приемане или отхвърляне. Ще обърна специално внимание на приноса на лекаря в установяването на пациента, при когото не може да се постигне пълно излекуване, в една приемлива болест, и не на последно място – на цената, която трябва да се плати от двамата за този компромис. Накрая ще обсъдя някои от достъните за лекаря възможности да помогне на пациента си за разбирането на собствените му проблеми и да открие решение, костващо по-малко от установяването в приемливо и дълготрайно болестно състояние.“

„Как трябва да „отговори“ лекарят на „предложенията“ на пациента така, че да избегне нежелани последици. Въпросът предполага, че реакцията на лекаря често пъти значително спомага за оформяне на крайния облик на болестта, на който пациентът ще се спре.“

„Тук искам да подчертая, че почти винаги това е най-важният и непосредствен проблем: нуждата болестта да има име, да има диагноза. Чак на второ място пациентът моли за лечение, т.е. да се направи нещо, за да се облекчат страданията му от една страна и от друга да се премахнат ограниченията и лишенията, които тя му налага.
Много често пренебрегването на тази последователност е причина за различни раздразнения или горчиви разочарования във взаимоотношенията между лекаря и пациента – още един нежелан страничен ефект на лекарството „лекар“. Когато на един болен, след серия от внимателни и добросъвестни изследвания му се каже, че му няма нищо, лекарите очакват, че той ще се почувства облекчен и дори ще започне да се възстановява. По принцип е така, но в редица случаи става точно обратното и обикновено реакцията на лекаря е обида и възмущение. Това би могло да се избегне, ако лекарите помнеха, че твърдението „няма ти нищо“ не е отговор на изгарящото желание на пациента да се даде име на неговата болест. Освен почти всеобщия за всеки пациент страх, че онова, което сме установили, е толкова ужасяващо, че никога няма да му го кажем, болният чувства, че „няма ти нищо“ означава само, че още не сме открили нищо и затова не можем да му кажем какво е това, което го тревожи, плаши и му причинява болка. Той се чувства изоставен и неспособен да си обясни и възприеме болките, страховете и лишенията. „

Top