Болестта като път

Цитати от книгата „Болестта като път“ (1989)
Автори Рюдигер Далке, Торвалд Детлефсен

„Тази книга е неудобна, защото лишава човека от възможността да използва болестта като алиби за нерешените си проблеми.“


ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ БОЛЕСТ И СИМПТОМ

„Психосоматичните симптоми могат да бъдат разглеждани като физически израз на психически конфликти. … Така тялото е плоскост на проявление или осъществяване на съзнанието и с това – на всички процеси и промени, които протичат в него.“

„Болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред. Разгледана от друг ъгъл, болестта всъщност представлява именно създаване на равновесие.“

„Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом.“

„Прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досегашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под въпрос обичайния равен ход на нещата. Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усещаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (смущението) да изчезне. Човекът не иска да бъде смущаван – и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето – да се занимаваме с него.“

„Това, което се проявява в тялото ни като симптом, е видимият израз на един невидим процес и чрез сигналната си функция той цели да прекъсне досегашния ни път, да ни обърне внимание, че нещо не е в ред, да ни накара да се замислим. И в този случай би било глупаво да се сърдим на симптома, абсурдно е да искаме „да го изключим“, като направим проявяването му невъзможно. Симптомът не бива да се възпрепятства, а трябва да се направи излишен. Но за тази цел и тук е необходимо да отклоним погледа си от симптома и да вникнем по-дълбоко, ако искаме да се научим да разбираме какво сигнализира той.“

„Проблемът на академичната медицина се състои именно в неспособността й да предприеме тази стъпка – тя е прекалено заслепена от симптомите. Затова и поставя знак на равенство между симптома и болестта, т. е. не може да раздели формата от съдържанието. С много средства и технически умения се лекуват органите, но никога човекът, който е болен.“

„Болестта е състояние на човека, което сочи, че нещо в неговото съзнание вече не е в хармония. Тази загуба на вътрешно равновесие се проявява в тялото като симптом. Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва досегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като човешки създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва. Липсва осъзнаване, затова е налице и симптомът.“

„Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят. Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чието побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест. Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, който ни помага да се грижим за собственото си развитие и осъзнаване, но който може да прояви голяма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем. Болестта има само една цел – да ни направи здрави.“

„Симптомът може да ни каже какво ни липсва по пътя към тази цел – но това предполага да разбираме езика на симптомите. … Нашите симптоми имат да ни казват много повече и по-важни неща от хората, с които общуваме. Те са наши по-интимни партньори, принадлежат ни изцяло и са единствените, които наистина ни познават.“

„По такъв начин стигаме до необходимостта от един вид честност и откровеност, които не винаги се понасят лесно. Най-добрият ни приятел никога не би посмял да ни каже голата истина право в очите така, както го правят симптомите. Следователно, няма нищо чудно в това, че сме се отучили да разбираме езика на симптомите: винаги се живее по-приятно, когато не си откровен. Но чрез простото не-слушане и не-разбиране симптомите не изчезват. По някакъв начин ние винаги се занимаваме с тях. Ако се осмелим да ги послушаме и да поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнанието си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.“

„Пътят на човека е път, водещ от неволята към добруването, от болестта към изцелението и към просветлението. Болестта не е пречка, изникнала по погрешка на пътя и поради това неприятна. Болестта е самият път, по който човек върви към здравето си. Колкото по-съзнателно гледаме на този път, толкова по-надеждно ще може той да изпълни целта си.“

Top